Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.03.2019 09:58 - Писмо No 50 (XI-XI.2011)
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 553 Коментари: 2 Гласове:
2

Последна промяна: 23.04.2019 07:27

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Скъпи родители, бабо и дядо; приятели добри и близки сродници!

10.11.2011 – Въпреки огромното ми желание да работя и творя по специалността си, отново се налага да крада от служебното време и скришом от всички да предавам директно в ефир за случките, които стават (а и не стават…) около нас. Изглежда, че тук все още не са съвсем подготвени и наясно за бъдещите ми задачи и насрещни планове, което пък от своя страна позволява тези мои малки, дълбоко “законспирирани” включвания. Почти както нелегалните комунисти едно време са предавали шифрограми до своите политически вождове, така се чувствам и аз самият в този тъй вълнуващ момент. Бързам обаче и да се застраховам, че вината за това далеч не е моя и аз в случая просто използвам времето малко по-рентабилно, вместо да си подпирам чутурата на бюрото в частична безтегловност и тотална неадекватност. За да свържа поредността от случки и събития, както и да бъда последователен в разказа си, отново трябва да се върна с почти две седмици назад във времето, когато окончателно затворих плика с предишното писмо.

В този си вид (вече запечатано) последното стоя в хола на секцията още известно време, докато на края Даниела отново пое инициативата в свои ръце и най-сетне го изпрати по далечното трасе към вас. През този период аз бях много зает - първо се яви предишната ми краткосрочна работа, където изкарах в продължение на почти 3 седмици (без два дни). Точно по това време пък Нени си беше дошъл от обекта и му предстоеше освобождаване на досегашната квартира, намирането на нова и съответното преместване на покъщнината от едното място на другото. Той даже още докато беше на работа успя да намери една подходяща за него малка къщурка, за където се беше устремил веднага щом се завърна от пущинака. Добре ама неговите намерения са много противоречиви, като в същото време му се иска всичко да става изведнъж, сега и ако може веднага, още на мига, докато е “горещо” (специално по тези отличителни белези ние двамата много си приличаме). Като пообсъдихме положението обаче и ситуацията му малко по-обстойно, предвид и меракът който имат с майка си до 6 месеца да купуват къща, взехме мъдро решение, че не е изгодно да се дават излишни средства за някакво си временно жилище, в което той и без друго няма да живее постоянно; ще се прибира там едва само за няколко дни и нощи, а наред с това ще плаща всички разходи по поддържането му - ток, вода, наем и какви ли още не щуротии. Ние с Даниела отдавна бяхме казали, че за известно време ще му подсигурим подслон, докато Неничко си стъпи на краката и докато реши своите жилищни въпроси веднъж завинаги със закупуването на къщата. Така стигнахме до най-разумните решения, които някога сме вземали заедно с него - да разчистим и разкараме всички налични боклуци и вехтории, да се оставят само най-необходимите и ценни вещи (които не са много - главно дрешки и парцалки) и с остатъка да дойде да живее при нас. Именно поради тези причини аз гледах час по-скоро да приключа със служебните си ангажименти, за да имам възможност и повече време да се занимавам с тези мероприятия около проблемите му в Бризбън.

Нени си дойде във вторник миналата седмица и веднага започна сортирането на багажа. Аз в сряда успях да приключа докъм ранния следобед и в четвъртък сутринта вече бях при него. Добре че беше служебното пикапче, което той кара и което остава с него и по време на почивните му дни, защото останалите от групата имат собствени коли и не им трябват други превозни средства. Та с това малко камионче на няколко пъти успяхме да прекараме всички излишни маси, столове, рафтове и библиотечки към магазините за подпомагане на бедни и социално слаби, от където аз лично продължавам най-охотно да пазарувам и по принцип много си ги харесвам, само че този път ние раздавахме “благата”. Масата с останалите 5 стола (като петият също счупен...), които аз навремето съм купувал за тогавашния ни семеен подслон и домакинство, сега заминаха на боклука точно като една жалка купчина дървесина, но и двамата с Нени не съжалявахме за нищо, което безмилостно изхвърляхме. И за него дойде време да си набави други неща, нови и каквито му харесват, вместо да живее със старите изпочупени вещи, натежали от прахоляк и неприятни семейни спомени – пак тогавашни. Така смело и безотговорно изхвърлихме почти цялата му покъщнина, като запазихме само пералната машина, хладилникът и един матрак. Дори и да се наложи да отиде някъде на квартира, пак има с какво да започне живота си поне в първите дни, а впоследствие вече с общи усилия ще набавяме и останалите джунджурии. Нещата, които запазихме отидоха на съхранение в малка клетка на специален склад, за която се плаща по $120 на месец. Имаше и по-големи и съответно по-скъпи клетки, но ние се спряхме на най-малката и евтина, предвид и ограниченото количеството на запазената стока. Не си струваше Нени да плаща за съхранението на тези боклуци, след като за същите, че дори и за по-малко пари, човек може да си купи не по-лоши. Така в разчистване и курсове до различни инстанции премина целия ден.

На обяд ходихме да ядем в един съседен клуб, отдъхнахме си малко, подкрепихме се с обилна храна “на тумбак”, пихме и по две бири, след което си продължихме работата до късния следобед. Нени щеше да излиза вечерта, а аз се прибрах у нас. Разбрахме се като приключи напълно с квартирата, да си взема дисагите и да пристига у нас. От един такъв бутиков и много тясно “специализиран” магазин, докато го чаках да се подстриже, аз си купих едни много страшни обувки - кожени, без връзки, а пък скъпи, та прескъпи (съгласно моите лични ценови измерения…) - цели $15 искаха за тях търгашите проклети! Успях разбира се да ги спазаря за $12, като за другите $3 взех и едни джапанки на моята буля Дана. Ама вие да не си помислите пък сега, че съм ѝ купил някои прости и бездушни гумени чехли, дето колхозничките ходят по пясъка с тях? Тези са шарени, модерни, маркови най-важното, а след като са по-евтини и от цената на един хляб, това вече ги прави направо безценни. Именно с такива джапанчици японските гейши едва пристъпят по жълтите павета на Токио и Осака, докато ханъмите от султанския харем правят ситни стъпки по лъскавия Цариградски калдъръм и то само в неделя и покрай честванията на Рамадана...

От моят малък Неничко в наследство ми останаха и доста от неговите боклучета, които иначе се бяха запътили към контейнерите за битови отпадъци, но аз най-прилежно ги прибрах и запазих. Сега се чудим вече ние самите къде да се дяваме от боклуци, защото поначало и нашите не са никак малко. Когато Уоли и Нолин се изнесоха от къщата също ни завещаха сума от тяхната стока - бараката отдавана е завикала за изграждане на втори етаж, защото сега е пълна до вратата и на практика вътре не може да се влезе; там само се хвърля и тъпче, но нищо не се подрежда и пространството ѝ много бързо се изпълва като балон с топъл въздух. Под влияние на разчистването у Нени, аз в петък се развилнях и в къщи, като занесох доста от нашите непотребности на магазина за подпомагане на бедни. Обаче вратата на колибата пак едвам се затваря и ако рече да ми дотрябва нещо, което се намира някъде навътре и незнайно точно къде, ще се наложи баят стока да се наизмъкне и разхвърля по полянката, докато стигна до заветната вещ, затрупана отгоре с какво ли не. Имахме да се занимаваме с множество довършителни мероприятия по другата къща, за която вече се намериха квартиранти и които се нанасят тези дни - пердета слагахме, щори разни, които бяхме свалили за боядисването и т.н; с това уплътнихме петъчния ден.

В събота имахме урок с учителката почти до обяд, след което пак се занимавахме с дейности от общ характер. Преди време Ванеса падна с колелото, че му беше счупила механизма за смяна на скоростите и последното до момента не беше в движение. То се оказа поредната вещ, която излезе от бунгалото и за жалост не влезе обратно вътре. За ремонта на велосипеда майсторите шибаняци поискаха почти двойно от стойността на самото колело. Оставихме го на сайбията - да си го чува и да си го продава сам, като срещу нашия жест на отчаяние, смехуркото великодушно ни подаде една омазана с машинно масло банкнота от $20 (което пък представляваше едва ј от цената, за която преди време аз бях спазарил този иначе много хубав дамски велосипед). Сега за Неси ще търсим друг подобен заместител, защото независимо че тя не иска особено, аз трябва да я карам насила да се движи и упражнява за развитие на телосложението си. Чак вечерта се усетихме, че баш него ден е било Задушница, а пък Даниела изпоизпра света. Чакахме да дойде бояджията да му се изплатим, но вместо него повикахме Ваня и Бранко, за да почетем духът на всички наши починали близки и роднини – мир на праха им.

На другия ден (неделя) Ванеса трябваше да свири в катедралата. Учителката ѝ беше организирала това представяне и за целта в 08:15 бяхме вече там за службата. Оставихме ги двете да се оправят с музиките, а ние с Дани отидохме да изпием по едно кафе. Като свършихме с тържествената част, решихме да се поразходим из околностите на Бризбън, обядвахме, ходихме по разни водопади, вървяхме по горски пътечки и т.н. Не бяхме много подходящо облечени, особено обути и най-особено пък Даниелчето, но все пак успяхме да си завършим похода успешно, макар че двете с Ванеса омръцкаха орталъка. Прибрахме се чак вечерта, изморени и гладни. Аз на следващия ден вече трябваше да се появя в този офис, както се бяхме разбрали с шефа още миналата седмица. Нещата около мен се завъртяха на нова сметка и за сега уж всичко е наред, но да видим до кога ще трае частичното ми щастие и спокойствие – обикновено при мен тези усещания не се задържат дълго, освен ако това не е някоя нова любов...

Във вторник и самият Неничко цъфна още по обяд - ликвидирал напълно пребиваването в старата си квартира (и въобще в Бризбън), та барабар с торбите и дрехите си се пресели у дома. Нали тогава пък беше и Архангелов ден, поради което вечерта си направихме един много мил и приятен моабет. Приятелката му също дойде след работа и се получи доста весело и съдържателно тържество. Аз в този ден пак нямах много служебна работа и още в 14:30 се прибрах в къщи, за да си останем заедно повече време с Нени. Даже се наложи да изчакаме да стане малко по-приличен сутрешен час в България и първо да ви се обадим по телефона, че после щяхме да излизаме за нещо. Обаче точно в 07:00 по българските часовници вие сте били или вече излезли, или пък не сте чули дрънкането на камбаните, защото точно тогава ви търсихме, а пък никой не се обади отсреща. Аз, като знаех че ще ходите на Трънито, предположих че сутринта сте тръгнали по-рано, само дето не вярвах, че пък това ще бъде още в най-тъмните зори на деня. После вече моабетът ни доби съвсем други форми и измерения - даже не съм чул телефона с вашето съобщение и поздравления за именният ми ден. Теменужка се обади за кратко от Варна, също да ме поздрави; и Миленчови не ме забравиха. Други приятели ми писаха пък през Интернета и така поминахме приятно и весело този тъй голям Християнски празник. Сега се подготвяме за по-тържественото му честване в събота, когато ще се съберем с половината българска колония, за да го отпразнуваме повторно. Вероятно другата седмица ще има подробен репортаж от това събитие и пиянско сборище.

На 01 Декември Ванеса има изпит за 4-то музикално ниво, специалност “Катедрален орган”. Тя с другите инструменти е по-напред с материала и сега се хвърлят всички сили за отличното ѝ представяне в тази група. В същото време текат и последните ѝ седмици на 6-ти начален клас - от догодина вече отиваме в прогимназията. В края на годината децата имат разни заверки, контролни упражнения, проекти предават и т.н., което прави репетициите по музика да изостават малко, но се надяваме Неси да се справи с всичко. А сега и да искам повече нямам какво да ви кажа, защото изчерпих всички въпроси с най-малките им подробности. И тъй като аз продължавам да нямам никаква работа, до края на деня пък ще се отдам на лентяйство и престъпно губене на ценно време...

13.11.2011
 - Определено това трайно безветрие не ми предвещава нищо добро тук. Работата, която ми подават я свършвам много бързо и фактически не се занимавам с нещо конкретно и строго установено, ами по-скоро онези немокаяни използват моите модели като основа, за да си строят техните. Е, аз нямам нищо против тази техническа аранжировка, но в същото време сериозно се опасявам, че положението няма да остане вечно на това безтегловно ниво и май много скоро пак ще се наложи да тропам по хорските врати за друга работа. Дано греша в мрачните си прогнози, които спонтанно напират в главата ми през тая още по-мрачна понеделнишка сутрин, въпреки че навън е прекрасно слънчево и топло време; яхтите блестят от ослепителна белота, чайки грачат сърцераздирателно, а всички ние сме се заврели в тоя проклет офис, демонстрирайки заетост и противоречива професионална удовлетвореност. За да разсея обаче сивкавата действителност, с няколко реда ще се върна на изтеклите съботно-неделни дни и краят на миналата седмица – с други думи: ще надникна за малко в близкото минало и в още по-близкото бъдеще.

Работната петдневка приключи успешно още в петък - почти през всичките вечери успявах да провеждам своите разтоварителни разходки, сутрин най-редовно си пия лимона с топлата вода и всичко отстрани изглежда като “цветя, рози и тук-таме магарешки бодили”. Освен голямото градинско увеселение в събота вечерта по случай Св. Архангел Михаил, друго по-крупно мероприятие не се е състоявало. Същият ден сутринта, както обикновено Ванеса проведе традиционния си урок по музика, веднага след който ние с Даниела се втурнахме в трескави приготовления за вечерта. Аз този път се представих с шишчета на скара, а тя пак обра точките с нейните прословути кюфтета (ще ме амбицира тая жена да усвоя и тяхното приготовление, че да я елиминирам тотално от подиума на успеха). Правихме салати, пекохме питки, баници - като че ли ще посрещаме цяла прегладняла войнишка рота, завръщаща се от учение на Варшавския договор. В 17:30 гостите ни дойдоха и дадохме ход на тържеството. Получих много хубави подаръци, като един от тях особено ярко изпъкна над всичките останали. Жоро и Данчето ми донесоха едно много интересно сандъче/скрин/ковчеже за механата. Толкова е сладко и истинско, че веднага си зае почетното място под иконата от баба Софка. Иначе самият моабет се проведе по добре познатият и известен вече на всички начин – бурно, шумно и весело. Поканените наши приятели дойдоха без изключение и се надявам да са останали доволни. Децата си играха на воля, ние се бяхме събрали на две маси в задния двор до езерото и също изкарахме много задружно и приятно. Ванеса към края на вечерта се измъкна от задължителното си свирене в неделя сутрин преди излизането ни за българското училище и отиде да спи у едни наши приятели, с чиито деца тя се разбира и играе добре. Ние се бяхме разбрали да се видим пак с повечето от тях на поляната пред клуба, където малките питомци се учат на родно четмо и писмо - щяхме да я приберем от там в неделя след заниманията им.

Естествено с гостите на Миленчови си правихме най-много компания и се уговорихме да се видим с тях поне още един път, при малко по-тиха и кротка обстановка. Даниела в петък, когато не е на работа ще отиде да ги вземе от тях и ще ги разхожда напред-назад, а вечерта пак ще седнем на софра в задния двор. Това е предварителен план, който в хода на седмицата може да претърпи известни промени и подобрения, но за сега такива са директивите.

В събота през деня аз и Бранко ще ходим да леем бетонна плоча у бачо Георги, Даниела ще води малката по уроци и репетиции, а вечерта пак у Жоро и Данчето, всички заедно ще полеем плочата. Даже има и известни по-далечни планове за неделята, но ще чакаме да наближи, че тогава чак ще вземаме окончателни решения за тогава.

Цецка и Асен ни предадоха поздравите и армаганите от вас, разказаха че сте били заедно с леля Янка и ние много се радваме как си живеете разнообразно и приятно, макар и натиснати под вечната мъка, че ние не сме покрай вас и дори не близко до вас. Но пък ако е рекъл Господ да се видим отново догодина, това ще бъде най-големият ви подарък и духовна утеха. От своя страна и ние правим всичко възможно да осъществим тази наша заветна цел, но за сега все още проучваме цените на самолетните билети и с появата на стойността им, тутакси ни се изпаряват всичките, иначе огромни мераци за пътуване (особено и специално моите...). Но нека да изчакаме за сега и видим как точно ще се преборим с основните второстепенни фактори, време и пари, при наличието на първостепенните - здравето и живота.
Ето как неусетно разказах за всичко до този миг. Предполагам, че нататък ще има и още информация, която ще гледам да предавам своевременно и без излишни забавяния, за да мога да използвам Цецкини и по тях да изпратя нещо скромно, дребно и леко. Основно това ще бъде настоящето ми писмо, а ако има още някакви дреболии впоследствие, те ще са само символични и незначителни, за да не товарим хората с излишен багаж, който те и без друго си имат достатъчно.
На този етап единственото нещо, което ме притеснява до известна степен е това затишие, което изведнъж настъпи на работа. Уж имаше много дейност, щяха да ми дават допълнителни задачи, а като че ли нещата се бавят и много бавно прогресират. Аз нямам абсолютно нищо против тази удобна за мен ситуация, но от опит знам, че това не е нормално и рахатлъка, по-скоро рано отколкото късно, в един миг просто свършва и дорде се усетиш вече се намираш на улицата, изтъпанчен пред бюрото за безработни, най-образно казано. Това също ще стане ясно в съвсем близко време и ще се разбере на къде почват да задухват ветровете – а пък те почнат ли веднъж да духат, значи е на промяна…

Аз като че ли и този път се изчерпих откъм съдържателна информация. Ще гледам да пиша по-често, но то както нищо не се случва напоследък около мен, та нямам и за какво да ви разказвам чак толкова много – нали виждате колко са ми скучни, сухи и безинтересни редовете...

17.11.2011
 - Днешният ден се очертава да бъде също толкова скучен, колкото бяха и предишните до сега. Вчера и онзи ден имах малко работа, която можеше да се свърши най-много за 2 часа, но пък аз я протаках доволно много така, че да уплътни и двата ми работни дни. Приключих всичко и вместо да си губя времето толкова безцелно, рекох съвсем целенасочено и устремно да регистрирам още някоя и друга крилата мисъл в моя безконечен и пожизнен писмен монолог. Гледам да съм по-съдържателен и изчерпателен, защото със следващото след настоящото ми писмо, вече се очертава да започнем и Новата 2012 година – Господи, какви ли изненади ще ми поднесе пък тя?...

В началото на Декември, Цецка и Асен си заминават обратно за България и аз по тях ще гледам да изпратя нещо дребно. Няколкото седмици до заминаването ни за Новата Зеландия ще се източат неусетно и през това време едва ли ще имам възможност за ползотворно творчество. Нени ще си дойде от обекта на 20 Декември, малко след това пък идват Коледните празници. Докато се обърнем и то ще е станало 28-ми, когато следобеда отплаваме на поредното ни презокеанско пътешествие. Предполагам, че тогава самата обстановка и настроение ще спомогнат за написването на един малко по-интересен биографичен разказ, по-скоро пътепис – вероятно и далеч по-различен от всички останали безлични информационни бюлетини, с които ви заливам напоследък. Както знаете вече, Новогодишната нощ ще я изкараме на кораба, в открито море, на път за Южния Новозеландски остров, където всъщност първо отиваме съгласно разписанието на екскурзията. Даниела е малко по-добре запозната с маршрута, защото аз не отдавам чак такова значение на това наше пътешествие - където ни заведат, там отиваме; каквото кажат капитаните - това ще правим. То не е същото, както например ние самите да подготвяме едно подобно пътуване, че да търсим информация за местата, които ще посетим или пък да изживяваме 50% от удоволствието на екскурзията още при подготовката ѝ. Сега всичко е начертано, набелязано и има свой план – просто следва се строго и по график. Знам само, че навръх Ивановден сутринта рано акостираме в Оклънд, където ни поемат Уоли и Нолин и с които ще изкараме деня по разните местни природни забележителности, а вечерта трябва да бъдем обратно на парахода за потегляне към следващия пристан. Даже не знам и кога ще бъдем в Уелингтон, но независимо кой ден се пада, ние ще отидем до квартала и къщата на вуйчо, пък тогаз ще мислим какво ще предприемаме от там насетне.

Без да искам и аз се отклоних в приказки за тази екскурзия, преди тя още дори да е и наближила. До тогава има близо цял месец и половина – по тази причина именно казвам, че за упоменатото събитие ще има отделен материал, списването на който по всяка вероятност ще започне още тук, на “родна” земя, като записки ще водя и по време на самото пътуване, за да бъдат автентични, а завършекът им ще дойде едва когато отново стъпим на сушата. А пък докато подредя и изпратя “статията” отпечатана, може вече да е минала и зимата в Северното ви полукълбо. Всичко това идва да покаже, че настоящото ми писмо ще се яви като последно за тази календарна година. Макар не много дълго и подробно, то ще даде представа за всичко, което се е случило с нас и наоколо до последната дата на тези своеобразни записки. За да дочакате следващите серии обаче, ще се наложи да се въоръжите с малко повечко търпение и да проявите нужното спокойствие.

Забавянето ще дойде и от един друг аспект - писмените ми бележки, които ще водя от кораба, няма да бъдат с български букви, защото там няма да имам достъп до Интернет, където всъщност аз обръщам латинските първични знаци в нашенски най-древни йероглифи. Това мога да го правя лесно и бързо навсякъде, където и да се намирам по света - у нас, на работа, във влака, на улицата и другаде, но не и в открито море. Е, то дори и там има сателитни връзки и Интернета не е някакъв недостижим и извънземен лукс, но тези услуги ще се заплащат допълнително, а и всичките 2500 себеподобни екскурзианти, като се заточат към само няколкото компютъра, които ще бъдат на разположение, за да изпращат съобщения на близките си по празниците, още от сега ми става ясно, че моя милост няма да я види никой, наредена на опашката. Чувството е подобно, когато навремето искаш да се обадиш по телефона от Лозенец, Китен или Варвара до Кърджали, Видин или Габрово. Първо отиваш в пощата, изчакваш на километричните опашки с изгорели от слънцето, потни и нервни летовници (обикновено софиянци, но това е друга тема); на гишето попълваш една бланка с номера, който след други часове онези бледолики каки зад гишето ти избират. Когато най-после за целта те извикат да влезеш в порутената дървена кабинка все пак за провеждането на разговора, всички наоколо разбират до къде и на кого точно се обаждаш поради простия факт, че шумо-/звукоизолацията на тези будки клони към нулата - влизаш вътре и дъното ѝ хлътва надолу, защото пък така се палят лампите вътре, което от своя страна показва, че е и заета. Господи, в какви епохални времена се родихме и израснахме!... А за тези преди нас, да не говорим; ами преди тях пък? Та, мисълта ми беше, че макар и в 21 век, има услуги които в екстремални условия може и да съществуват, но са свързани с известни неудобства и най-вече излишни масрафи – така че ако използването им не се налага животоспасяващо, човек просто може да се лиши от тях в името на собственото си спокойствие. В крайна сметка, след ежедневното водене на дневника от каютата на кораба или от някоя слънчева палуба, ще се натрупа доста обемист материал, който впоследствие трябва да се обработи и редактира на сушата след завръщането ни. От сега ме побиват тръпки като си помисля и за сортирането на филмовите и фотографски ленти - превъплъщението и пътят им до получаване крайният продукт на екрана ще бъде един доста времеунищожителен и мъчителен процес, но ще се заема и с тази задача, когато му дойде времето. На мен малко ми мина мерака за тези филми с последния си неуспех, но до тогава смятам да съм взел новия компютър, на който вече ще се извършват всички кино-монтажи, надявам се и по-сполучливо…

По начина, по който пиша скришом тук на работа, не мога да гледам какво съм написал в предишните редове. Така съм си разположил страницата, че тя заема една много тясна ивица в горната част на монитора и всичко се изписва само на един безкрайно дълъг ред, което се слива с останалите ми визуални апликации на компютъра и въобще не се познава кое какво е. Българинът, попаднал в условията на суровия и див капитализъм, става много изобретателен - представям си ако при този строй се бяхме родили, какво чудеса щяхме да измислим и натворим! А пък социализмът ни запечата мозъците с лайна и ни научи само на мързел - в противен случай сега България щеше да дели мегдан с много по-напредничави нации, а не да се равнява единствено по успехите на Македония, Черна Гора, Албания или пък с братска и съседска, циганска Румъния. Това отклонение го отбелязвам с оправдателна цел – исках да подчертая, че ако с нещо съм се повторил или пък пропуснал, аз няма как да проверявам началото на текста, защото той отдавна ми е изчезнал от погледа и от екрана. В смисъл, да ме прощавате, де - ако случайно някъде съм съгрешил...

Нени ще си дойде на 29 Ноември, а следващата му смяна ще бъде по-кратка - само след други 2 седмици работа ще ги разпуснат за Коледа и Нова година, от 20 Декември нататък. Надявам се тогава да има повече време и възможности за обаждане по телефона - ще имате щастието да си поприказвате и с него, поне докато се върти из дома.

Даниела утре през целия ден ще бъде с Цецкини - веднага след като заведе Неси на училището, ще отиде да ги вземе от Миленчови и ще ги разходи из тукашните интересни за посещение места. Вечерта ще си направим малка другарска среща на двора и ще набележим плановете за почивните дни. Ние в събота сме заети с бетона на бачо Георги, но за неделя има приказка да ходим за череши в градчето на Крумчови. Ако това ходене се осъществи и Цецкини дойдат с нас както ще предложим, аз планирам да ги заведа и на онези красиви водопади, където сме ходили не един път - там винаги е приятно за посещение, особено в тези горещи дни, които настъпиха изведнъж. Не знам как ще се развият предварителните планове - всичко ще описвам чак през другата седмица. Не е и много ясно, след като така упорито нямам работа тук в офиса, дали пък следващата ни виртуална връзка няма да се осъществи този път директно от “студиото” в къщи...

22.11.2011
 – “Ех деца, деца-а-а – тейко ви па’ е без работа!” Иначе казано, днес е понеделник, 07:30 - тъкмо се връщам от училището на Ванеса, където я оставих напред и бързам да седна зад писалищната маса, че да ви разкажа едно-друго какво става напоследък. А още по-иначе казано – предаването този път го водя от домашното студио, защото онзи ден (в петък) ангажиментите с досегашната ми компания приключиха набързо и буквално още от същия следобед започнах да търся други. Моите тъмни предчувствия и черни прогнози не ме излъгаха и този път – като ми замирише на нещо гнило от някъде, обикновено се оказва мърша и не мога да му сбъркам миризмата; рядко надушвам някой непознат парфюм, от който да остана надървен през целия ден като пилон за знаме в пионерски лагер – напоследък все на гнилоч ми вони, ама нейсе. Уж много работа щеше да има, крояха се големи и дългосрочни планове, а то на края излезе, че много бързо сме си свършили работата и сега нямало друга. Но пък не можех да стоя и да протакам до безкрайност една проста задача – като няма там, ще намеря на друго място. Шефът пое ангажимент да разпита из разните негови клиенти дали няма да имат нужда от човек с моя опит, но точно сега, както всеки брои последните дни преди Коледните празници, едва ли ще се намери някой нещастник да е закъсал чак до такава степен, че да потърсят баш мен. Аз от своя страна правя нужното за намирането на друга работа, но общо взето процесът не е от най-приятните – най-малко пък забавен. С работа или без, животът обаче продължава и всичко останало следва своята природна закономерност.

Както вече беше станало няколко пъти на дума, в петък Даниела отиде до Миленчови и взе българските гости за еднодневна екскурзия из околностите на Gold Coast. На много места ходили през деня, всички бяха много доволни от видяно и преживяно, а вечерта направихме разбор на мероприятието. Аз бях омесил кайма за кебапчета, бях опалил оджака и тъкмо бяхме отпочнали с тържеството, докато в това време Цецкини се чудеха как да се приберат вечерта, защото имали известни недоразумения и наш Миленчо обаче дойде да ги вземе – а хората не бяха и вечеряли още; едва ударихме първата ракия с по малко салата. Предложихме им да спят у нас и те се съгласиха, защото на другия ден и без друго всички щяхме да се срещаме на бетона у Жорови, но така му рекло на нашия – така постъпил. Ама и той е станал една рядка дришня, не е за разправяне – откакто купи къщата направо е неузнаваем и промяната му хич не върви в положителна посока, но сега не ми се цапат листите с конкретни описания на дадени личности и отминавам този факт с пренебрежение и дори с известна доза презрение. В края на краищата, ядохме набързо по една салата, изпихме по една малка ракия и той довтаса да вземе Цецкини. Ние с Даниела много се ядосахме, но не можахме да направим нищо – в 21:00 всички си тръгнаха, а аз тъкмо щях вече да пека мръвките. Майната му…

На следващия ден се бяхме събрали една голяма бригада да помогнем в отливането на малко парче бетон в задния двор на нашите приятели Жоро и Данчето. Даниела ме остави у тях рано сутринта, а от там продължиха с Ванеса за урока по орган, който този път се падаше и без друго да се провежда в катедралата. След като приключиха с тези мероприятия, върнаха се обратно при нас, взеха Данчето и другата малка органистка (дъщеря им) и заминаха с децата на един своеобразен концерт/годишна среща с Асоциацията на орган-изпълнителите в щата. Даже Ванеса и другото детенце свирили за всички присъстващи на най-големия концертен орган, който се намира в градската Концертна зала – нещо като “Универсиада”, “Фестивална”, “България” и НДК, ама взети заедно като обем. Привечер и те се прибраха много доволни, защото концертът минал изключително успешно. Ние междувременно към 15:00 бяхме приключили вече с бетона и се наредихме покрай “майсторската” софра. Един по един приятелите ни си тръгнаха, но аз трябваше да чакам Даниела и си направихме една чудна дълга приказка с бачо Гьорги. После дойдоха жените с децата и се разкудкудякаха, но останахме с тези приятни хора чак до 20:30, когато и ние най-после си тръгнахме за към нас.

В неделя единственото положително нещо, което направихме беше да отидем сутринта на черква. Останалото време го проспахме и пролежахме, убивайки насила иначе доста горещият и неприятен ден. Вечерта се чухме с Неничко, който е добре и работи много усърдно. Малко по-късно пък се обадихме и на вас по телефона, с което мързеливата почивка свърши.

Вчера Даниела не беше на работа. Аз заведох малкото на училище и после се въртяхме с нея из къщи. Следобеда излизахме, а вечерта си направихме кратко тържество по повод празника за Въведение Богородично. Щяхме уж да бъдем заедно с Ваня и Бранко, но те се обадиха в последния момент, че ще си правят семейна сбирка с децата и нямало да дойдат. Тя ми беше изпратила един “здравен” материал (по-скоро здраво-образователен…), за вредата от бонбоните и шоколадите, газираните напитки и от какво ли още не, та аз докато си вървях самотно по моите криви сокаци, изфабрикувах в главата си една кратка поемка или както там по-литературно се нарича това произведение. Предлагам го на читателите, като предупреждавам, че публикацията му тук е поместена без каквито и да са били корекции и при нулева степен на цензура. Перото ми е остро и жестоко, а езикът ми – хаплив и грапав. За това и творчеството ми е така уникално…

Дружно братя по ковчези,

да си легнем и да мрем -
Зер, не останаха ни вече тези,
със които да се наядем.

Мръвчицата тлъста, даже да е от козле,
пречи на кръвта под кръста по тръбите да тече.
Хлябът наш насущний, и той пък нещо вреден бил -
тумбак от него настрани изпъквал, кат’ на Нилски крокодил.

Краставици и домати, зеле, моркови и боб -
едното пълно е с нитрати, а от другото смърдиш на поп.
Ни маруля може да ядеш със сол, нито друго нещо -
курец хващал зъбобол, а соленото ти правело “горещо”.

Туй тулумби, торти, баклава - тука хич да не ги споменават;
те подслаждали живота, да - но и тежък запек ти докарват.
Лимонади, Оранжади, “Етър” даже хладен и башка боза,
не оригвай, не попръдвай и... нека ти е здрав гъза!

За ракия и за вино, тоже и за чай с коняк -
Боже, гледат те наивно, все едно си смотаняк!
А кафето “НЕС” и “Инка” - просто да не си посмял;
пий отвара през машинка - няма как да си разбрал.

И за секса ми говорят, и за половият глад –
колко ли сега женички спорят и ме мислят, че съм “долу” слаб?
Та за туй ви язе викам: като трябва да се мре,
барем ден дано отикам – да се натъпча кат’ бъдне!

Що сега по залез баш, дума сладка стана за това? -
амчи аз кат" сипя си талаш, га че по го вземам за храна!
А пък вие ми редете мисли и водете спорове безброй -
кога завъдите си глисти, ше мъ търсите, ‘ма нема кой...

Та, с тази кратичка и весела епитафийка или епиграмка, ако това е по-правилният термин, се опитах да отговоря на всички онези, които напоследък залитнаха толкова много и отидоха така далече в стремежите си да са “здравословни” и “екологично чисти”. То че от всички посоки ни замерят и обливат с всевъзможни отрови също е факт неоспорим, но аз съм по-склонен да привиквам тялото и организма си към устойчивост, вместо да търся алтернативни и уж по-чисти пътища, които във всички случаи водят до неуспех. В условията на съвременната индустриализация, борбата на отделния индивид за преодоляване последиците от цивилизацията са просто наивни и абсурдни. Човекът трябва да се върне в пещерата, от където всъщност е произлязъл, да започне да се храни с корени, мъхове и дивеч, да пие вода от изворите, а не уж “минералната” дето я продават в пластмасовите шишета по магазините, за да се откъсне изцяло от заобикалящата го действителност и да се надява, че ще води що-годе “чист” живот. Аз имам много интересни теории относно всеки един основен продукт на пазара - нека вземем хранителните, като най-често използвани, защото човек телевизор може да си купува по веднъж на 10 години, а спокойно може и да не си купи, но в същото време яде манджа по 3 пъти на ден. И идва някой си, който му съобщава че шоколадът например, и то черният натурален, е изключително полезен за предотвратяване на сърдечно-съдови заболявания и спомага за още няколко десетки клетъчни функции, които той самият дори и не разбира. И хуква този същият средностатистически човек да купува и да се тъпче с чер шоколад, защото така бил чел някъде из Интернета. А фабриките за захар, захарни и шоколадови изделия изпълняват и преизпълняват плана за петилетката, акциите им бият в тавана и босовете си поделят по няколко милиарда за харчлък - особено по Коледа и Великден.
Друг пък някой изпъчва гърдите и шкембето си на телевидението и казва: свинското месо е много опасно, пълно е със свински грип - яжте само телешко, говеждо и пилешко (което е най-добре запълнено с всякакви химикали от Менделеевата таблица, но пък иначе е страшно полезно). Хайде, пак юруш - народът зарязва свинската вратна пържола и почва да си задоволява гладът и нуждите с посинели от пеницилин бройлери и сухо като подметка на ботуш говеждо месо. Кравари и говедари тутакси процъфтяват, докато свинарите започват постепенно да обедняват и духайки супата серат гладни. Едните печелят, другите губят – ето го баланса в реалния свят. Подобно е положението и с приказките за птичия грип, с “лудата крава” и с всичко онова, за което здравият човешки разум може да помисли. Всичко е свързано в една мощна индустрия; някой в даден момент някому пречи и просто трябва да бъде отстранен. Временно разбира се, колкото да го сплашат малко - защото иначе търкалото се върти и топката се прехвърля ту у едните, ту у другите – като при хандбала. В магазините няма нещо, което да не е изкуствено, в което да няма примеси, набухватели, подсладители, оцветители, химикали за дълготрайност и всякакви други щуротии. Не познавам някой, който да се е спасил от това – всъщност, много се задълбах в безконечната тема и умишлено спирам с разсъжденията си именно тук, за да не отегчавам излишно читателят, който и без друго отлично знае и разбира за какво иде реч. Аз само маркирах причините и подбудите за написването на своята поредна стихотворна басня…

Вероятно в четвъртък ще направя обобщително заключение с полагането на последните си мисли в това писмо. Надявам се днес и утре да има някакво развитие около работата ми. Наред с всичко, шефовете в предишната фирма прекрасно знаят, че съм на тяхно разположение – става въпрос за машината, която трябваше да произвежда дизелово гориво. Там също има да се правят известни подобрения и изменения по съществуващата документация, но това ще стане ясно едва в четвъртък и ако нещо правим, то ще бъде от тогава насетне, но пак не за дълго. По-продължителен престой в тази компания се очаква да настъпи едва догодина, през Февруари или Март, когато тези 3 съоръжения бъдат изработени и изпратени по клиентите, след като те пък от своя страна дадат своите становища по техническите качества на екипировката. Тези дни отново ще изпратя някоя и друга молба за работа – все някъде трябва нещо да се отвори. И за да не напиша сега още някоя глупост или пък да се отплесна в други несъществени тематики, слагам точката в края на реда и отивам да се занимавам с други изоставени, но все така належащи за приключване дейности. Спирам вече - точка, край…

24.11.2011
 – Ей, че хубавичко ви излъгах снощи по телефона, като умишлено скрих от вас, че вече не съм на работа. Амчи така, де – защо пък трябваше и вас да тревожа с тези мои проблеми и то още от сега? Едва когато го прочетете в редовете на писмото и всичко ще ви стане ясно – ама пък това ще е чак след няколко седмици и през това цялото време вие ще сте спокойни. А нищо чудно до тогава аз отново да съм започнал някъде (де не повярваш чак…) и всичките ви притеснения да са били напразни. После, аз далеч не съм излъгал нито съм скрил истината – просто съм разсрочил малко научаването ѝ, при това подтикнат от най-хуманни подбуди и съвсем добри синовни чувства. Агенциите също вече знаят, че съм на разположение – остава последните да ми намерят някоя работа и да я започвам; рано или късно и това ще стане.
Значи, след като виновно поднасям извиненията си за благородната лъжа, която ви тръснах снощи по време на нашия сърдечен телефонен разговор, сега продължавам с разказа, който до час-два най-много трябва да е приключил, проверен за грешки и изпратен на Дани в службата, където пък тя да го разпечата на хартия. Ще си рече някой: че защо толкова сложно, бре? Ами много просто, ще му отговоря аз - защото като се движа постоянно из разните офиси, под ръка са ми абсолютно всички принтери и копирни машини, като в същото време цялостната си лична печатарска и размножителна дейност я свършвам “служебно”. Не че нямам принтер и в къщи – напротив, имам си чуден при това, само дето последният не работи; в смисъл, няма мастило в мастилниците му. На няколко пъти ги зареждах с по $35 масраф, но поради факта че изобщо не ги използваме, те така или иначе изветряват и след едно известно време на края просто изсъхват от само себе си. Ванеса разпечатва нейните домашни работи и проекти в училището, ние с Даниела ползваме служебната апаратура и така моят принтер, дето го купихме с татко от една гаражна разпродажба за $5, за момента само събира пепелта под бюрото в детската стая. Сега е 09:10 – значи приключвам набързо с вас и се местя на друг “обект”…

Както можеше да се предположи и съвсем закономерно да се очаква, от онзи ден насам не се е случвало абсолютно нищо – или поне нищо, с което мога да се похваля. Разхвърлях няколко молби за работа, заложил съм капаните и сега само чакам от някъде да издрънка камбанката на телефона ми. Успях да си свърша и малко домашна работа, която беше доста изоставена – след малко ще се разправям с финансовия отчет за миналата година, че и данъците трябва да се плащат скоро. Единственото положително нещо, което се случи беше падналият проливен дъжд тази сутрин, който освежи душното напоследък време и напои бурените из двора. Даже навън продължава да бъде мрачно, щом като посред бял ден съм пуснал и лампите да ми светят отгоре. Телефонът ми шибан, мълчи и той като удавен в кофа помия пред кочината на прасе – никой не ебава да ми се обажда, освен мойта сладка Дана, която откакто е излязла сутринта в тъмно, вече два пъти звъня да ме пита за това или онова. А аз в същото време чакам някой работодател да ме търси – къде ти, ве братко? Явно и чеп за зеле не става от мене…

Опасявам се обаче, че последните ми редове ще бъдат доста вяли и лишени от нужната тръпка и душевна емоция. Това в никой случай не бива да ви плаши или тормози, защото завареното положение е само едно временно и преходно явление, с което аз добре съм свикнал и познавам вече из основи. Даже и в Светото писание пише, че не може всеки ден да е възход – трябва понявга да има и падение за баланс на силите. Ако остана няколко седмици без работа, ще можем и с Неничко да се повидим, който си идва от обекта другия вторник. Само че той ще рече да хукне при своята девойка и за мен пак няма да има ред – нищо, все някой ден ще си седне на гъза и ще миряса, както това се случи с баща му при подобни условия и сходни обстоятелства…

На Бъдни вечер сме канени на голямо тържество у Ваня и Бранко – тяхната Наталия навършва 30 годинки и по този повод ще има голямо българо-австралийско тържество. Ние ще заблажим едва след полунощ, защото миналата година ей така съгрешихме с мазното през пости (тогава едни наши приятели ни бяха на гости, които не спазват църковните традиции…), но взехме решение и дадохме обет повече да не престъпваме каноните на Християнската ни вяра. Поредица от малки случки още тогава недвусмислено показаха, че слабостта на характера в даден момент и заради нещо съвсем дребно, може да бъде наказана в много по-големи мащаби. Ваня е подготвила и постно меню, така че няма да останем гладни и жадни за няколко часа. Ние най-вероятно ще останем да спим у тях или поне в Бризбън у някой друг приятел, защото следващия ден на връщане към нас може да се отбием до Руската църква, където сигурно ще има много тържествени богослужения във връзка с Рождеството Христово. По традиция на този ден Неничко винаги е с нас и се събираме на гуляй в двора, но за тази година още не сме наясно с програмата. Няколко дни по-късно потегляме за Нова Зеландия – за сега само този факт е сигурен и неоспорим; всичко останало е под съмнение и е засенчено от неясноти с непредсказуеми последици.
Твърде вероятно е да има и известни отклонения от тези наши предварителни планове, предвид неизвестността, в която изпаднахме отново със загубване на работата ми. Дали ще съм почнал до тогава пак, кога и как ще се почива по празниците, ако пък вече съм на работа – има доста висящи въпроси, отговорите на които ще дойдат със самото календарно време. За сега би било напълно достатъчно да се знае единствено, че самите ние сме много добре – Ванеса изкарва последните си дни в училище и бележи успех след успех в науката; учителката ѝ по музика я нагласи да свири на орган в една голяма Бризбънска катедрала по случай повсеместните Коледни служби, което ще се състои във вторник (идната седмица). Пак тогава (всъщност след други два дни) ще бъде и официалният ѝ изпит, от където също се очакват отлични резултати. Началното училище завършихме с отличие и медал за добра и ползотворна работа, като най-високата оценка ѝ даде Даниела, изказвайки се, че дори и тя самата не е била чак толкова прилежна и любознателна едно време в училище! Аз обаче нищо не казах - замълчах си от скромност, а пък и детето не нужно да научава, какъв тъпунгер е бил навремето баща му; по-скоро не тъпунгер, ами мързеланко – щот’ аз иначе си бях много умно копеле, ама доста ме смързяваше сега като си спомням…

Вчера сутринта, на връщане от колежа на Ванеса, минах през един зеленчуков магазин, че купих една кутия с домати за $5. Трябва да имаха 8-9 кила – част оставих за прясна консумация и мезе, а другите ги замразих за готвене. Задали са се пак доматени чорби, мощни миш-машове и други подобни кулинарии, производни на вече споменатия продукт. Даже след малко ще закусвам със сиренце и домат – най-великата българска закуска, след палачинките с вишнево сладко, пържените филии с ягодов конфитюр и разбира се, шкембе чорбата като класика в жанра (за мен ако може супа топчета, че от шкембето ми се гади)…

Ох, възстанових се малко – зер, силиците вече взеха да ме напускат. Към 10:30 (когато беше голямото междучасие) аз обикновено освирепявам от глад и ако нямам под ръка тутманик с боза или съответно топла и мазна баничка, успешно замествам липсите им с домат и сирене. Че и няколко филийки хляб си препекох – абе, толкова ми е хубаво като не съм на работа, че не може да бъде! След малко ще си свърша още нещо друго – дълъг ден, време бол за всичко! А като съм на работа, нямам време и в огледалото да се погледна даже; все се бърза, все се тича – аман от препускане вече!
Навън пак почна да пръска – довечера няма да мога да си проведа разходката в тоя дъжд. Снощи обикалях като малоумен улиците – откачиха ми се краката и пак никакъв резултат не постигнах с отслабването; освен умствено, на друго място като че ли не виждам да слабея.

А сега приключвам с писмото си до тук – за Никулден по новия стил едва ли ще го четете, но със сигурност за 19 Декември (по стария календар) вече ще сте получили тази наша малка пратчица. Даниела купи на Цецкини разни дребни подаръчета и сувенирчета. Има неща и за вас, обаче не знам нищо и за това не ги описвам. Каквото дойде по леля Янка, това ще са ви Коледните армагани. Освен това аз възпрях Даниела от излишни покупки, защото обикновено от тук изпращаме боклуци, които едва ли ви влизат в работа. Няма нищо по-разумно от това, да ви изпратим някой грош, който да си похарчите за всичко, от което имате най-остра нужда и най-много искате. Ей го сега, нова “пушка” за татко се подава иззад кьошето – купувайте я и хич даже да не ви мига окото! Какъв по-добър подарък за Св. Никола, Рождеството и Новата година взети заедно от нещо “твърдо”, а не разни блузки, камизолки и фланелчици. Какво нещо е това живота, майката му стара – непрокопсана и неблагодарна. Когато навремето пристигнахме в тази свободна и богата страна, свикнали на недоимък, лишения и вечен дефицит, искаше ни се буквално да изкупим цялата държава и да я изпратим в един вързоп за България. Тогава магазините бяха празни, нямаше какво да се яде – имаше едно огромно изобилие от нямане. Обаче нашето положение на новопристигнали емигранти също не беше от най-цветущите – имахме достатъчно средства, колкото да оцеляваме и да поддържаме живота; за изпращане обаче на “помощи” и разни спомоществователни финансови инжекции от чужбина обратно в Родината изобщо не можеше и да се помисли даже. Просто такива бяха суровите житейски и социални условия, въпреки че това пък беше единствената ни мечта и горещо желание – да подпомогнем близките си с нещо. Минаха години, положението в Татковината се попромени – напълниха се дюкяните, поизпразниха се джобовете, но все пак рафтовете са препълнени и пращят от всякаква стока, на места дори значително по-хубава от нашите боклуци в Австралия. Същевременно с това ние също си стъпихме на краката – е, не сме се замогнали кой знае колко, но все пак излязохме от дупката и вече можем да си позволим изпращането на някой и друг по-евтин армаган. Добре де, ама ето ти го веднага и противоречието: в България вече няма нужда да се праща нищо, защото там напоследък има всичко; така нашите никому ненужни дрънкулки и висулки буквално се обезсмислят, след като там могат да се намерят и далеч по-красиви. Споделям всичко това с подсъзнанието, че в условията на съвременната и повсеместна капиталистическа икономика, нищо не решава проблемите по-добре, освен едно тесте книжни мангизи – по който начин пък подаръците биват изместени встрани; както и да е – разсъждавам си писмено…

Като ви целувам и прегръщам най-горещо, пожелавам на всички вас весели и щастливи празници. Бъдете само здрави и живи, а другото го оставете в ръцете на Всевишния! Хиляди поздрави на нашите и общи приятели и познати. Нека всички бъдат честити, мирни и щастливи! Искрено ваши: Ангел, Даниела, Нени и Неси...

Ноември, 2011 – Австралия…

P.S. И понеже в края на писмото стана дума за политико-икономически сравнения и разни мои въжделения, музата отново ме удари по челото, та ви надробих следната поетическа полемика – коментарът оставям за всички вас:

Попитал бе, веднъж ме някой - далечен брат,
родил се там и дълго поживял в чужбина:
“Какво е, вика - туй ваш’то слово “Комунизъм”?
Защо така, четеш го - сякаш ужким е правдина,
а пък същността му доста грозна е картина?”

Ами послушай, рекох, друже ти далечен мой –
ще чуеш истина такава, щом вече взел съм те за свой.

Ти раснал си щастлив, спокоен, па макар да бил си чужд -
но твоята земя свещена не е била погазена от съветския ботуш;
изпод неговите миризливи сапоги трева не никне - сал бодли.
И вместо рози и чимшири пъстри да покарат между всеки селски ров,
онези със забрадки ни обвиха, всички черни - като на ковчег покров...

Така де, щом питаш що е “Комунизъм”, братко - отвръщам тука кратко,
простичко и тебе ясно: това е чувството ужасно, в омерзението си
наслада да намираш - хем до смърт и даже бясно...



Тагове:   австралия,


Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. tota - Поздрави за споделеното преживяно!
11.04.2019 21:10
Четейки подробните Ви писма, имаме възможност да се докоснем до живота и трудностите на имигрантите в Австралия в битката за оцеляване.
цитирай
2. marconi5659 - Благодаря за насърчението - &qu...
13.04.2019 04:38
Благодаря за насърчението - "сагата" продължава и вероятно ще свърши с последния ми дъх...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 345052
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031